Не става дума за мен!
Дъщеря ми Ирена направи първите си 2 скока с бънджи!
И ме накара да се гордея с нея!
Има много хора, които биха искали да усетят мига да свободното падане (в това число и аз), но всъщност не им стиска.
Какво беше учудването ми, когато Рени се обади една вечер и развълнувано ми разправи какво е направила!
Първо - учудване...
После - гордост, че съм отгледал такъв човек!

Спряха метана, спрях и аз! По-точно изгорих и последните газове от бутилката и "качих колата на трупчета". И се качих сутринта на влака за Варна, пътническия, в 7:35ч.
Качих се в последния вагон и усетих невероятния хлад, който ме посрещна вътре. Проверих няколко купета - всичките студени. Преминах напред и се спрях в последното купе на 3-ти вагон (от общо 4). И там - студено. Мина кондукторката и я попитах, как е в другите купета. Отговори, че навсякъде било така.
Е, примирих се. Все пак това си остава най-скапаната транспортна фирма в България. Какво повече да искам?
Позавих се с шубата. Само ме хвана яд, че не си обух арктическия панталон, онзи с пуха.
След около 45 минути онази пак мина. Пак я попитах, дали няма и по-топли купета. И пак ми отговори, че така е в целия влак. Не можели да го отоплят нещо. И пак изпаднах в студена апатия, чувствайки как пръстите на краката ми бавно започват да ме болят от студ.
След известно време станах, за да се поразходя, надявайки се да се стопля. И какво беше учудването ми, когато в съседното купе видях хора, които се бяха поразсъблекли! Тези са луди! Обаче не били луди хората. Просто в тяхното купе ИМА отопление!
Както и да е, преместих се.
Остана обаче едно малко мътно чувство в душата ми... Чувство, средно между гняв, обида, лека болка и примирение пред гениалния талант на кондукторката. Талант, свързан с това от нищо да не се интересува, нищо да не я вълнува, да бъде корава в душата си.
Горко на децата й (ако има такива)!